Спонтанността е въпрос на свободен избор

… за съзнаваните и несъзнавани избори, които правим.

Всеки човек се ражда свободен –  как и защо губим спонтанността си, т.е. вътрешната си свобода!?

Едно от първите неща, на които се научава малкото дете, е да прави онова, което родителите му казват. Така то става „поробвано“ от техните правила за живеене … а те имат правила за всичко. Постепенно то бива все повече „оковавано“ към безкрайни инструкции. Не че такива не са му нужни, напротив! Но колкото по-малко детето има право на избор, толкова по несвободно (неавтономно) става. Така, намирайки се под властта на своите родители, започва да губи свободата си – сигурен път за изграждане на чувство за малоценност.

Веднъж научили това, ние прекарваме останалата част от живота си, следвайки тези правила. Стремим се да изпълняваме „изискванията в нашите глави“. И в това няма нищо лошо, стига да не следваме тези правила сляпо, без да поставяме под съмнение тяхната валидност. В противен случай ставаме неадекватни, както на ситуацията, така и на собствените си нужди и желания.

Човек рядко се стреми да променя изначално възприетите правила за това, как се живее. Той следва автоматично тези инструкции и рядко прави свой собствен, истински свободен избор. Защото свободата е въпрос на свободен избор, който изисква носенето на отговорност за взетото решение. Свободата е индикация за зрялост, а последното съвсем не е ценност за много от хората.

Ако човек е научен (програмиран) да успява, то той ще успява именно с помощта на собствените си правила. И те могат да го направят успешен, но не и свободен. За да сме свободни личности, трябва да се освободим от закодираната в нас родителска програма и да се научим да правим свободен избор. Но преди това да се научим да спираме … а след това и да помислим. За да можем да направим това е необходимо да се откажем от илюзията за своята автономност (независимост). Да осъзнаем, че досега не сме били свободно мислещи и действащи. По-скоро в една или друга степен и ние, както и нашите родители, сме били „играчка в ръцете на съдбата“.

Нашето програмиране, започнало в тайнствените дълбини на нашия организъм, зависи от взаимоотношенията с родителите ни и на първо место с майката. Основните родителски инструкции са като гените – не можем да не следваме тяхната повеля, но всеки ги следва по свой собствен начин. Ако сме програмирани да станем победители, ще станем такива. Ако сме програмирани да станем неудачници, ще станем неудачници, освен … ако осъзнаем това и направим нов избор и вземем нови решения за себе си и живота си. И този избор ще бъде съзнателен, а това е което ни прави свободни.

Когато в ежедневието предприемаме някакво действие, мислим, че правим това, защото ние така искаме. И тъй като имаме възможност да избираме времето и мястото, съхраняваме илюзията, че свободно вземаме своите решения и че нашето поведение се определя единствено от нашата воля. Мислим, че имаме свободна воля, но всъщност почти автоматично следваме възприети родителски инструкции. Нашата илюзия за свобода и независимост се поддържа от свободата на избор за начина, по който да постигаме целите си. Свободната воля е възможна само в случай, че успеем „да забравим“ тези инструкции. Само разбирането, че нашите реакции се определят именно от тези инструкции, може наистина да ни освободи и да започнем да вземаме собствени решения, да правим свободен избор. Тогава илюзията за автономност отстъпва место на истинската автономност. Има хора, които не поддържат илюзия за автономия и те напълно осъзнават, че тяхното поведение се определя от изискванията и инструкциите, получени в детството. Побойникът няма нужда от забрана „да се бие“, а от разрешение „да успява“ – това вече го поставя в съвсем различна позиция – позицията на победител. Той постъпва така, защото така е бил инструктиран (несъзнателно, разбира се) … и е превърнал нуждата в „добродетел“. Ако той осъзнае тези инструкции и се освободи от тях, само тогава може да стане реално свободен. Не трябва да обвиняваме родителите за „нашето програмиране“, но възможността и отговорността да се освободим от него е наша.

Някъде беше казано, че „за да получим истинска лейди, трябва да започнем от бабата“! Що се отнася до родителите, които искат „най-доброто“ за техните деца – най-добре е те да си изяснят своите собствени „програми“. Тогава ще знаят какво и докъде си струва да препредават на децата си, за да успеят да ги превърнат в „истинска лейди или джентълмен“. Това, както казва Е. Бърн, е „доста по-трудно отколкото да подстрижеш сам себе си“. Обикновено за това е нужна помощ от специалист. И нека решението за този избор бъде въпрос на свободна воля!

Сподели