Подобно на Атлас, който носел света на раменете си,
хората със синдром на Атлас
вярват, че трябва да решават всеки проблем,
оставяйки собствените си потребности на последно място.
Чувстват се смазани под тежестта на своята натраплива нужда да се занимават с (да „поправят“) чувствата и действията на някой друг. Не харесват натиска, на който са подложени, но му се подчиняват, защото …
- Вярват, че е тяхна задача да се грижат за чуждото благополучие. Заемат се да компенсират загубите, да решават проблемите, да поемат болката на другия.
- Вярват, че е техен дълг да правят другия щастлив, макар и понякога на цената на съсипваща ги отговорност. Така се надяват като че ли да изкупят минали и бъдещи „прегрешения“.
Чувстват се виновни, ако не го правят, защото …
- мислят, че няма да могат да понесат тежестта на тази неоснователна вина, но … все пак вина
Позволяват някой друг да зависи от тях, защото …
- са научени да се ръководят от принципа „Кой, ако не аз?!“
- не допускат, че другия би могъл да се погрижи сам за себе си
- уловени в капана на емоционалните нужди на другия човек изгубват здравословния поглед върху размера на своята отговорност
- нямат представа, къде е границата между вина и отговорност, къде започва и свършва отговорността им към другите
И всичко това е така, защото …
- са научили, че нямат право да бъдат егоисти – трябва да се грижат за другите, но не и за себе си.
Научени са, че това е ЛЮБОВ, но НЕ Е!