Защо увереността е важна?
Изграждането на увереност е важен елемент от личността на детето, за да започне то да гони мечтите си, да вярва в талантите си и да гради своя уникален път. Увереността определя начина, по който детето ще действа и общува – определя, дали животът му ще е низ от успехи или низ от разочарования. Тя помага на човека в трудни моменти да погледне на случилото се по-скоро като на неприятно преживяване, а не като трагедия. Увереното дете демонстрира доверие в себе си и в собствените си възможности. Затова като изградим у детето увереност, му даваме здрави основи, върху които да стъпи и да сътвори живота си. „Храна“ за растежа и развитието на детето санеговите преживявания и опитът, който то натрупва.
Вярвам в думите на Норман Пийл, че без дори най-малка увереност в собствените способности и сили човек не може да бъде щастлив!
Как да изградим увереност у детето?
Увереността се изгражда на основата на чувството за сигурност и самооценката на детето.
Първото и основно нещо е към какво родителят насочва вниманието на малкото дете – опасностите или възможностите! Усещането за опасност на детето не е инстинктивно, а му се предава от възрастните. Неувереното дете вижда опасности, увереното дете вижда възможности! Прекомерната взискателност и завишени очаквания на възрастните са в състояние да създадат комплекс за малоценност у детето. В резултат на това децата просто се примиряват с постоянното недоволство на бащата и майката и подсъзнателно се предпазват по най-простия начин – като избягват различни действия, тъй като тогава рискът от грешки и критика изчезва. Самочувствието „израства“ от чувството за сигурност – ако детето знае, че в труден момент родителите идват на помощ, се научава да вярва в собствената си сила.
Чувството за сигурност определя изграждането на доверие към себе си и света. Без доверие няма увереност! Увереност буквално означава „във вярата“ или “с доверието“. Вярата в собствените сили и способности, борбеността да се справя с неуспехите имат своето начало в ранното детство и са пряко свързани с модела на родителите. Родителите трябва да „подхранват“ у детето необходимата степен на доверие. Ако вярват в собствените си деца, децата ще повярват в собствените си сили.
В основата на чувството за увереност лежи и самооценката на детето. Начина, по който оценявам сам себе си формира самооценката на човека. При малките деца тя отразява като огледало и се изгражда от мнението на родителите за детето. За тях огромно значение има начина на мислене на родителите, защото той пряко влияе върху чувството им за увереност.
Увереното дете оценява себе така: „аз мога, аз се справям“.
Колкото по-ниско детето оценява собствените си възможности, толкова като по-опасни ще възприема обстоятелствата около себе си (така у детето се залага проявата на висока тревожност на по-късен етап като възрастен).
Затова важна задача на родителите е развитие на индивидуалните способности – умения, които да изграждат у детето чувството „Аз мога!“. Не е възможно да възпитаме уверено в себе си дете, ако то не се чувства способно.
Какво пречи на развитието на висока самооценка у децата?
Кое е това, което пречи децата да станат истински уверени и успешни?
Повишената тревожност на родителя, който се страхува постоянно (от проблеми, неуспехи, осъждане) и насища пространството около себе си с тревожни очаквания. Детето попива тревогата като гъба, променя отношението към себе си и света. Такава среда създава и подхранва тревожни нагласи у детето. В такава среда не може да расте самостоятелен и уверен човек. В такава среда детето се научава да вижда предимно опасностите, а не възможностите. Стреми се да се предпазва, а не да се доказва. Затваря се в себе си и не получава удоволствие от живота. „Не мога да го направя?“ мисли или казва то.
Сравнението. За децата е изключително болезнено, да понасят родителско отношение от типа: „виж другото дете“. Детето чува „ти никога няма да бъдеш толкова успешен“. Сравнявайки го с другите, възрастните поставят под въпрос неговата уникалност и му изпращат посланието, че другите деца имат по-голяма стойност. Постоянните сравнения създават страх у децата, че могат да бъдат изоставени, ако не са достатъчно добри. През целия си живот по-късно такъв човек ще се опитва да не бъде „по-лош“ от другите, но винаги ще има някой по-успешен и талантлив. Истински уверените хора не гледат към постиженията на другите, а изхождат от собствените си желания и възможности.
Отрицателните утвърждения. Ако на начинанията на детето се реагира с фрази, изпращащи послания, като „Ти няма да успееш“ или „Нищо не правиш добре“, не може да става дума за развиване на успешност. Разбира се родителя иска (отново) да предпази детето от неуспехи и разочарование. Но вместо да направи това, той отнема на детето възможността за собствен опит, както и да се научи да гледа на грешките си като на опит, а не като на провал. Така вниманието на детето отново бива насочено към рисковете, а не към собствените му алтернативи да стане „велико“. Детето не получава подкрепата, която му е нужна и така не може да се научи да си поставя големи цели и да ги следва. Оптимизма у него бива убит. То има нужда да бъде насърчено, да чуе „Опитай“, „Аз вярвам в теб“, „Ти можеш“. Това е, което децата, които след това растат уверени хора, чуват от мама и татко.
Фокус върху грешките. Родителите, които следят грешките на своите деца, са сигурни, че така действат в интерес на детето. Но всъщност те възпитават в детето чувство за вина заради безкрайните „провали“. „Недохвалените“ деца по-късно започват да копнеят за похвали. Необходимо е да се разбират и оценяват възможностите и най-важното нуждите на детето. Тогава причините за укор ще станат по-малко, а причините за похвала много повече.
Увереното дете е детето, което е изпълнено с доверие към живота – то мечтае, опитва и успява! То е получило най-важното – изпълнено с топлина, взаимност и уважение родителско отношение!