… или още нещо за родителското програмиране
Да бъде човек успешна и красива личност не е въпрос на анатомия, а на родителско програмиране, посочва Ерик Бърн. Анатомията, разбира се, влияе на миловидността на лицето, но само в отговор на усмивката на бащата и майката може „да разцъфти истинската красота върху лицето на дъщерята“. И обратно – ако родителите виждат в своите синове глупаво, слабо и непохватно дете, а в дъщерите – некрасиво и глупаво момиче, то те такива и ще бъдат. Като цяло, всичко, което малките деца правят, го правят за някого. Децата обикновено правят нещо за родителя от противоположния пол, а се учат от родителя от същия пол. Наблюденията свидетелстват, че синовете посвещават своята сила и успех на майката, а дъщерите своята радост и красота – на бащата. Децата, за да правят нещо добре, трябва да има от кого да го научат! Те имат нужда от образец, на когото да искат да подражават!
В ТОВА, ДА ПРАВИШ ЗА НЯКОГО НЕЩО И ДА СЕ УЧИШ ОТ НЯКОГО, СЕ КРИЕ ДЕЙСТВИТЕЛНИЯ СМИСЪЛ НА РОДИТЕЛСКОТО ПРОГРАМИРАНЕ!
В процеса на възпитание родителите много често отправят към децата си забрани или им дават разрешения.
Разрешението дава възможност на детето да се чувства свободно – да действа, да бъде инициативно, да бъде субект. Родителите, за съжаление, отправят много често отрицателни обръщения към децата си. И обикновено правят това „на висок глас“, ясно и с натиск. Положителните (утвърдителните) послания най-често „падат в реката на живота, като дъждовни капки – едва чути и на едва забележими вълнички“. В учебниците ще срещнем „Труди се усърдно!“, но в къщи се чува „Не се мъчи!“. „Идвай навреме!“ в живота често звучи като „Не закъснявай!“, а „Не бъди глупак!“ е много по-популярно от „Бъди умен!“. Това са само няколко примера за това, как родителското програмиране се случва основно в негативна форма. Основна грешка на родителите е, че „забиват“ главата на децата в ограничения и забрани, казвайки им само какво не трябва да правят, без да им посочат какво и как трябва да се прави. Забраните затрудняват приспособяването на детето към средата, карат го да се чувства неадекватно, докато разрешенията предоставят свобода за избор. Истинското разрешение – това е простото „МОЖЕ“. В него се съдържа правото на избор и няма принуда. Ако разрешенията не са съпроводени от принуда, то те няма да доведат до беда. Децата трябва да имат възможност да чуват разрешаващи думи, като „всичко е наред, това е разрешено“ или „не си длъжен да … “. Разрешението няма нищо общо с възпитание в стил „позволяване на всичко“.
Най-важни са разрешенията: да обичаш, да се променяш, успешно да се справяш със своите задачи. Човек, зареден с подобни разрешения, се разпознава веднага, както и този, който е ограничен от всевъзможни забрани.
Едно от най-важните разрешения е това, детето да мисли – да мисли самостоятелно, да не бъде глупаво. За съжаление много хора от най-ранно детство не умеят да мислят самостоятелно, понякога дори изглежда, че нямат нито една собствена мисъл и даже не разбират, какво е това да мислиш. Причината е, че като малки им е било „забранено“ самостоятелното мислене. Но кой родител би забранил на детето си да мисли? Разбира се никой … който осъзнава това … но родителите несъзнателно са мислили и вземали решения вместо детето и така са изпратили посланието „Ти няма нужда да мислиш, аз го правя вместо теб!“.
Възрастен, който мисли самостоятелно, като дете е получавал разрешение да мисли … а на нея са и разрешили да бъде красива, на тях им е разрешено да се радват… Ето така работи родителското програмиране!