Зад маската на перфекционизма

Какво представлява и пречи ли перфекционизма, психопрофил на личността на перфекциониста и как да се справим?

Много хора постоянно се стремят към висока ефективност и преследват амбициозни цели … но понякога човек отива по-далеч и изпада в крайността на нездравословния перфекционизъм. В подобни случаи цената може да е по-висока от ползата, а именно да бъде възпрепятствано тяхното развитие.

Перфекционизмът е форма на компенсация и защита – докато следвам моя перфекционистки стил на живот (начин на мислене и поведение) аз не се докосвам до подлежащите отдолу чувства на „дефектност“ и срам. Затова е добре да се вгледаме в себе си и ако открием елементи на перфекционизъм, да се опитаме да променим начина си на мислене и грешните си нагласи към себе си, другите и живота като цяло. Справянето с нездравословните степени на перфекционизъм води до повече баланс в живота на човека – освен да работи и да се забавлява – и до по-голяма удовлетвореност. 

Накратко казано перфекционизмът е стил на налагане на нерелевантно високи стандарти (на себе си и/или на другите), а перфекционистите са хора, които не могат да не ги следват.

В основата на перфекционисткия стил лежи специфичен начин на мислене, наречен „черно-бяло“ мислене. Когнитивното изкривяване „черно-бяло“ мислене кара хората да виждат нещата в черно-бели категории – няма степени или нюанси, всичко е или само черно, или само бяло. Това е мислене по типа „всичко или нищо“, но това е и един нереалистичен начин на мислене и оценяване на нещата, защото в живота не съществуват абсолюти. Никой не е абсолютно блестящ или напълно глупав, сто процента привлекателен и тотално грозен. По този начин изграждаме нереалистични очаквания към себе си и другите, които няма как да се осъществят в реалността. Ако се опитваме да натикаме преживяванията си в абсолютни категории, сами постоянно се дискредитираме и самосаботираме, защото каквото и да правим – ние или другите – то никога няма да отговаря на собствените ни преувеличени очаквания. Така започваме да се страхуваме от всяка грешка или несъвършенство, защото при неуспех се разглеждаме като неадекватни, неудачници и без никаква стойност. „Черно-бялото“ мислене е оценъчно мислене – става въпрос за оценка, но оценката е негативна (напр. „филмът беше ужасен“). Този тип мислене често съдържа думи като “никога”, “винаги”, “всеки” (напр. “винаги, когато опитам, се провалям!”).  

Погледнати през призмата на психосоматиката, хората перфекционисти биват определяни като личност тип А.

Какъв е психопрофилът на личността на перфекциониста?

  • имат вярването, че съвършенството е възможно и че всичко, което е несъвършено, е неприемливо
  • ръководят се от несъзнаваното правило, че трябва да покриват високи стандарти

Ръководенето от такова правило обикновено има за цел да се избегне критика. Според тях човек трябва да се стреми да живее според изключително високи вътрешни стандарти за поведение и представяне пред другите. Затова имат изисквания за нереалистично високи стандарти,  както към себе си, така и към другите. Те не считат своите стандарти за перфекционистки, а за напълно нормални. Тези високи стандарти най-често са наложени отвън в ранна детска възраст в резултат на директни изисквания за такива стандарти. В основата на такава интернализация често стои сравнението.   

  • имат много ригидни (твърди) правила

Живот, изпълнен с много правила, предполага и значителни трудности свързани с отпускане и преживяване на удоволствие, релаксиране и спонтанност. Цената, която се плаща, е по-голяма от ползата. Част от цената може да е свързана със здравето, преживяването на удоволствието от живота, отношенията с близките и установяване на хармонични връзки, понижено самочувствие и др.

  • възприемат всяка грешка или неуспех като провал

Ако представянето им не е перфектно, възприемат себе си като тотално провалени. Усещат силен страх от провал (но в този случай „провалът“ е като да постигнеш 95 % от 100% или да получиш 6 минус).

  • невротично/натрапливо са ориентирани към преследване на постижения

Демонстрират силен стремеж към съревнование. Често проявяват работохолизъм и прекален фокус върху външен вид, спортна форма, здраве, дом. Не могат да намалят темпото и са недоволни, ако не постигат целите си. Това ги лишава от възможността да се насладят на постиженията си и ги превръща в едни вечно недоволни хора.

  • чувстват се притиснати по отношение и на времето 

Тъй като са силно ориентирани към съревнование, изпитват една хронична притиснатост откъм време. Имат усещането за толкова много неща за вършене и токова малко време, в резултат на което имат преживяване за „губене на време“ и се чувстват виновни и изтощени от това. Носят усещане за постоянно вътрешно напрежение.

  • често проявяват свръхкритичност и реагират с раздразнителност към себе си и другите

Те са много изискващи, а чувството им на раздразнение е свързано с идеята, че „нещата не са свършени достатъчно добре или навреме“.

  • най-типичното чувство е на вътрешен натиск

В резултат на високите изисквания се усеща един силно изразен вътрешен натиск по отношение на усилията – „трябва да бъда перфектен“, но  перфектността е невъзможна.

  • базират личностовата си стойността на постиженията и резултатите, които постигат

Самооценката им е силно зависима от постиженията, но когато чувството е, че успехите не са достатъчно високи, самочувствието страда.  

Как да се справя с нездравословния перфекционизъм?

* на първо место да осъзная, че този неотпуснат стил на живот носи ясна вреда, свързана липса на удоволствия от живота (анхедония), неудовлетворителни връзки, ниско самочувствие (поради това, че стандартите не могат да бъдат покрити);

* да разпознавам изкривената мисъл и това, как моята оценка на ситуацията и очаквания от мен резултат или следствие са крайни (в двата полюса);

* да мисля в нюанси – не само в черно и бяло; да мислим „в градуси“, в степени, а не в крайности, като „всичко или нищо“ (напр. „една поничка, няма как да ми развали цялата диета“);

* да заменя ригидните/твърдите си правила с по-гъвкави, да мога и „така и иначе“ – да осъзная другата алтернатива на крайното мислене, а именно, че нещата са естествено умерени, че животът може да е „хем…, хем“ (аз мога хем да съм успешен, хем от време на време да не съм ; хем да успявам в образователните ди цели, хем да ме скъсат на един-два теста; мога да съм хем „готин“, какъвто по принцип съм, хем  да не съм чак толкова понякога);

* да избягвам изявления от типа „или…или“, както и глобални понятия, като „успех“ и „провал“, когато нещата могат да съществуват съвместно;

* да анализирам предимствата и недостатъците от това да върша по-малко неща и да ги върша неперфектно;

* да приема несъвършенството и да го превърна в норма – да понижа резултатността си (напр. с 10%), съзнателно да правя по-малко неща и да ги правя недобре, да изградя по-голяма толерантност към собствените и чуждите грешки и недостатъци;

* да се науча да „играя“ с времето: да „пилея“ време с цел удоволствие; да ценя успехите си, постигнати при по-малък разход на време и усилия от моя страна; да отделям повече време и внимание върху това да направят емоционален контакт със своите близки;

В заключение е важно да кажем, че високият перфекционизъм все пак е оправдан, когато цената на една грешка е много висока (напр. човешки живот). Но, когато цената е значително по-малка, по-практично е просто да се задоволим с един отличен резултат, въпреки че не е перфектен.

Сподели

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *